И кармата българска...
„Иван Костов се връща във властта на бял кон” - това е мълвата, която от седмици се носи в столицата. Като какъв? Минимум като първи вицепремиер и министър на финансите – споделят логично мислещи аналитици. Онези, които познават отблизо Командира твърдят, че за него всеки пост под този на премиера не е приемливо решение. Пострадалите от неговото репресивно управление през 1997-2001 г. боязливо се питат какви нови беди биха се стоварили върху тях, ако завръщането се състои...
При първо приближение тези приказки звучат като чиста столична интрига. Минали са само осем месеца от старта на правителството на ГЕРБ. Обикновено изхабяването проличава след втората година, когато електората на свой гръб усеща, че е сбъркал за пореден път в избора си. Но днес сме в криза, заради която обстановката в страната прилича на военновременна. Такава оценка даде не друг, а министър-председателят Борисов. Прав е по принцип, но не и в конкретния случай.
По време на война нацията се сплотява около общата цел-победа; гражданите са склонни на жертви; държавниците им вдъхват кураж и сами показват чудеса от храброст. Нищо подобно не виждаме в родината България. Хората са недоволни и за първи път от много години гневът им се излива в отчаяни акции за индивидуално/групово спасение. Вместо да ги мотивира за национално обединение, властта стоварва нови и нови данъчни и ценови тежести, главно върху нискодоходните групи /а те са мнозинството/. Храбри постъпки засега се виждат само при ловенето на знайни и незнайни бандити, но не и на предния фронт. Там се води многомесечна отбранителна битка срещу настъпващата криза. Военните стратези знаят, че щом си в глуха отбрана, рано или късно ще претърпиш поражение.
Освен, ако не се яви някой на бял кон и да спаси българите. За пореден път! Кандидатът днес е Иван Костов... Защо смятам така?
Първо, защото той самият го иска. И се готви за тази съдбовна роля.Това личи от цялостното му поведение - в парламента, пред медиите, в неформалните разговори.
Костов преглътна отказа на Бойко Борисов доброволно да дели изпълнителната власт, но съумя да отвоюва за себе си важни предмостия в нея. Негови предани люде са на ключови постове като заместник министри и шефове на агенции, т.е. там, където се разпределят ресурсите и се концентрира ведомствената информация.
Следващият добре обмислен ход е алтернативната програма от антикризисни мерки, които ДСБ лансира още преди изборите и поднови сега, в началото на злополучната финансова година. Което дава солиден аргумент и предимство на всеки кандидат за властта, искащ да демонстрира, че я желае не заради гола политическа страст, а защото е компетентен да управлява.
Изводът е: да бъдеш негласен съюзник на правителство на малцинството, не винаги е декоративна и унизителна роля. За опитен политик като Костов, свикнал да мисли изпреварващо и да дърпа конците в кулоарите на властта, тази позиция се оказа по-изгодна. И по-перспективна, особено в кризисни ситуации, когато народът /отречен преди време от екс-премиера като онтологическа единица!/ потърси поредния Спасител.
Второ, защото все повече българи – месец след месец – обръщат гръб дори на харизматичния лидер Борисов и все по-често си спомнят за Костов. Едни с неизживяна омраза; други с добро; трети – без лични спомени. Но и в трите групи се ражда очакване, че някой политик с опит в овладяване на финансови кризи и правене на радикални реформи ще застане на кормилото на властта и ще стабилизира България.
Тези твърдения не са голословни. Чувам ги в София и провинцията; споделят ги журналисти и политици, синдикалисти и бизнесмени. Дори и пенсионери подхвърлят идеи в полза на завръщането на Командира. Което вече е политически капитал - преодолява се тоталното отрицание, с което доскоро се посрещаше всяка подхвърлена реплика, че е възможно Костов пак да управлява; заражда се компромис, свързан с надежда за изцеление на държавата...
Трето, защото самото управление на ГЕРБ тласка нещата нататък-към триумфалното завръщане на Костов.
Вижте какво се случи през тези осем месеца. Цялата изпълнителна власт, без остатък, е в ръцете на един политик - премиера Борисов / чиято сила е в преследването на злосторниците на държавата/. Цялата финансова власт е в ръцете на един самонадеян, със сбъркана компетентност, гастролиращ експерт – Симеон Дянков. Неговата слабост като овластен човек е само една: не разбира от реално правене на бюджети и управление на национални финанси в условия на криза.
Оставям настрана чисто човешките слабости. Сривът в невероятния кредит на доверие, получен от ГЕРБ на парламентарните избори дойде заради неразумните, хаотични тактически действия на мисионера Дянков.
Равносметката след няколко месечния му престой в правителството е катастрофална:
-
общият дефицит в бюджета на Република България в края на първото тримесечие на 2010 г. е 4 милиарда лева /малко под 2 милиарда лева е недостига в държавния бюджет и над 2 милиарда в общинските бюджети/. Това означава принудителна актуализация на бюджета преди да е изтекло полугодието, което е равносилно на провал.
-
рязкото покачване на дефицита, пълзящата инфлация, стопяването на фискалния резерв и прочее негативни фискални ефекти означават: отказ от амбициозната следизборна цел на тандема Борисов-Дянков за влизане в ERM-2. Вместо в чакалнята на еврозоната България се озовава на опашката на високо рисковите страни с аварийно занижени кредитни рейтинги;
-
тотална колизия във взаимоотношенията на държаната и общините с бизнеса, проявил наивност да сключва договори за изпълнение на поръчки в условия на криза и при предстояща смяна на правителството. /Не коментирам доколко легитимен е натискът на кабинета върху фирмите да се откажат от вземания и върху прокуратурата да открие процедура за суспендиране на сключени бизнес договори/.
-
настръхнали срещу властта стари и нови бедни-от традиционните жертви пенсионерите до държавните служители;
За съжаление, вместо цяла България днес да гледа ГЕРБ с надежда, тя вече се озърта за нов водач и бъдещ месия. Такъв кандидат има – до вчера надзърташе зад ъгъла; днес излиза на авансцената. Не е нов, познато лице е; няма претенции за месия, но притежава самочувствието на човек, врял и кипял в политиката. Това е Иван Костов!
Неговите властови анонси са повече от очевидни:
-
призна, че доскоро само е подсказвал на Борисов и компания какво да се прави; вече е дошло времето да участва като изпълнител на собствените си идеи;
-
предложи „щадящи” мерки за излизане от кризата и специално подчерта, че към пенсионерите трябва да се отнасят с разбиране /същите пенсионери, които преди време обвини в старчески мързел/;
-
коментира мимоходом, че между него и президента нищо особено не се е случило / и това-в навечерието на парламентарното гласуване на импийчмънт/;
-
напомни на премиера, че преговорите със социалните партньори имат само консултативен характер. Истинският дебат трябвало да е между съюзниците от десницата и в парламента /това повелявало политическото доверие, с което били облечени на изборите/;
Такова едро, разумно и балансирано говорене може да има само човек, устремил се към върховете на държавната власт. За Костов това би било завръщане след 10 годишно отсъствие от премиерския кабинет...
Възможно ли е да се случи този сценарий? Ако сривът в доверието към ГЕРБ продължи и прерасне в политическа криза. И още-ако премиерът Борисов не се раздели хладнокръвно с Дянков, в името на собственото си оцеляване. И заради доказаната му неспособност да се справи с финансово-икономическата криза.
Изходите от очертаващия се пореден провал са два:
-
предсрочни избори /до неотдавна печеливш ход за ГЕРБ и губещ за Костов;
-
втори кабинет с титуляр Иван Костов /при договореност Борисов да се кандидатира за президент/.
Тази ситуация ще задоволи всички политически-партийни и лични- страсти и амбиции.
Но какво ще стане с България? Задава ли си някои от политическата класа този сакрален въпрос - преди утрешното гласуване на импийчмънт на президента на Републиката?
