Роден съм през разделната 1944 година в троянското село Дълбок дол, по-известно като Дал Бог Дол. Бях точно на 6 месеца, когато дойде вест за някаква революция; дълго се взирах към гората, партизани не видях. Малко по-късно ми обясниха – първите паднали в кърви, а последните станали първи и се включили в битката за София и областните градове.
Завърших философски науки, работих какво ли не – от бъфалобой в Балкана до чистач на стълбище в Бронкс. Бил съм преподавател по Научен комунизъм в София и Вражески емигрант в Гнездото на осите РСЕ в Ню Йорк и Мюнхен. Какво ли не преживях, но всичко бледнее в сравнение със завръщането ми в България – дебаркирах заедно с нахлуващите у нас пазарна демокрация и делегиран капитализъм...
История на едно писмо
Отдавна знаем – за влиятелни съюзници не се пише нищо лошо, иначе... лошо ни се пише. За врагове ограничения няма, стига да не ги хвалим.
На път за България през 1999 Бил Клинтън – известен саксофонист и ценител на кабинетни духачки – мина през Турция, стар наш враг и пресен съюзник.
Гледах по Си Ен Ен неговото посрещане в Анкара, подобна армия от телохранители за охрана на съюзнически вожд рядко се вижда! Десетки автобуси извозваха ентусиазираните посрещачи в неизвестна посока, някой бе доловил: несподелената любов лесно се изражда във враждебност.
Гледах новините на БНТ, и те започнаха с посрещането. Водещата май не бе гледала именитата американска станция, с лъщящо от щастие лице тя ни възрадва: Президентът на Съединените американски щати Бил Клинтън спечели любовта на турския народ с ...
Ни дума за арестите на стотици демонстранти. Това, което правят американските журналисти, на българските не е позволено; или, по традиция, просто се страхуват. Ние, аджамии в НАТО, се оказахме по-гостоприемни от старите американски авери. Е, при пристигането на Бил в България нашите охраняващи полицаи са разоръжени, зер грешка може да стане, мнозина от тях в Империята в на злото са обучавани.
Любопитни случки като тази ме изкараха от летаргията и реших да се обадя в публичното пространство. Стори ми се, че съм намерил подходящ начин. През 1994 г. бях получил благодарствено писмо от Бил Клинтън и реших да му го върна – открито и мотивирано, чрез средствата за масова информация.
Да, ама не! Забравил бях най-важното – какво ме е провокирало! Помолих няколко издания да публикуват отвореното ми писмо.Навсякъде мълчание или отказ, само един голям вестник се съгласи, но с условие – писмото бъде публикувано преди това в друг голям вестник. Никой не искаше да бъде обвинен в антиамерикански чувства тъкмо при посещението на Клинтън в България.
Почти никой. Съгласи се Петър Тодоров, главен редактор на варненския в-к Черно море. Рано в деня на публикацията гледах по една регионална телевизия преглед на печата. Дойде времето на Черно море. На цял екран показаха първата страница с голямо редакционно заглавие ПЕТЪР ДОКОВ (ГО) ВРЪЩА НА КЛИНТЪН. Под заглавието снимки на двама ни и съпровождащ текст.
Този кадър стоя в близък план през цялото време за Черно море, но – забележете! – говорителката не спомена нито един път за него; нищо че беше с големи букви. И на това бях доволен; вероятно и тя е имала обективни причини да не говори, но заедно с оператора свършиха добра работа, надявам се – не неволно.
***
Писмото на Клинтън и моят отговор се нуждаят от пояснения. Вече сме англоговоряща страна и знаем: в английския език няма отделни форми за нашенското интимно ти и уважителното Вие; и в двата случая се използва you.
Позволявам си да преведа you с ти, защото Бил започва писмото си с Dear Peter, а по нашенски това звучи скъпи или драги Петре. Ясно, тук не става дума за езикова точност, а за протоколни изисквания. Консултирах се с дипломат от кариерата и той ми препоръча да започна с Уважаеми Питър – това прави избора на Ви задължителен.
Отново проблеми: Ви внушава уважение към получателя – достоен ли съм за подобно благоволение? Ядосах се и реших: няма да се подчинявам на протокола, не съм дипломат, а и Клинтън отдавна не е президент.
В отговор на възможни подозрения в нескромност декларирам: Да, знам; писмото е персонализирано копие на общо писмо, което е изпратено от Белия дом до хиляди служители на Радио Свободна Европа / Радио Свобода. Такъв е редът там – малко куртоазия към бившите служители не пречи, те ще останат с топли чувства към стария си работодател.
Някои ще кажат – пука му на Клинтън, че някакъв си Доков му върнал някакво писмо. Така е, спор няма, на мене обаче ми пука. Питали са ме и друго – щом си толкова ербап, защо не върнеш и пенсията си от РСЕ?
Е... Ербап съм, ама не дотам.
Писмото на Клинтън
Г-н Президент,
Преди 15 години бях горд да стана гражданин на велика нация – Съединените американски щати. В продължение на 14 години в “Гласът на Америка” и Радио “Свободна Европа” аз помагах за развитието на демократичните ценности в България. (Приложено е Ваше признателно и признаващо заслугите ми писмо.)
Сега съм принуден да преоценя моите тогавашни убеждения.
Аз разбирам вашата позиция: “Правилно или неправилно, интересите на Америка – на първо място”. Аз разбирам – Студената война бе просто война и победителят взема всичко. Забравихте ли обаче, че България бе част от “Империята на злото”, просто защото Рузвелт я продаде на Сталин? Кого да обвиняваме – продавача или купувача на роби? Америка бе по-милостива дори към Хитлерова Германия.
Сега българите трябва да плащат за престъпленията на великите сили. Разрушени са индустрията, селското спопанство, социалните и медицинските услуги, образованието, културата и т.н.
Г-н Президент, аз вярвам, че всичко това е направено от институции, които са под ваш контрол и влияние. Поради тази причина Ви връщам писмото на признание. Чувствам се измамен.
Очевидно вашите схващания за секс не са конвенционални. Това се отнася и до демокрацията и човешките права. Петната по блузата на Моника са неин проблем. Тя може и да харесва това. Петната по реверите на някои български държавници се превръщат в злато. На тях това положително им харесва, но българите като нация не могат да останат завинаги мазохисти.
Приятен престой, г-н Президент, вие свършихте хубава работа.
Искрено ваш
Петър Доков
Режими с червени и кафяви окраски пазят властта си с масов терор. Групи с леви и десни лозунги тероризират обществото с една цел – властта. “Няма леви и десни терористи, има само терористи” – заяви преди години преминалият през всички лагери Ахмед Агджа.
Горещи привърженици на Търновската конституция настояват за връщане на монархията, без да си спомнят колко пъти Техни Величества сунспендираха същата тази конституция. Участници в движения, които преди войната чупеха прозорците на “гнилите западни демокрации” сега минават за демократи.
През 1941 година легионери и ремсисти посрещаха с цветя немската армия. Сега те и техните наследници тероризират отвътре и отвън демократичните сили и чакат удобния момент. Който изпревари – горко на всички останали!
Крайните режими преследват всички останали сектори на дъгата. С това те създават условия за немислими при нормални условия коалиции. Дори Рузвелт и Чърчил се видяха принудени да влязат в съюз със Сталин срещу Хитлер. Отражение на тази коалиция в България бе Отечественият фронт. Сега бивши легионери обвиняват старите съюзници на Съединените щати и Великобритания в сътрудничество с комунистите.
Често се игнорират факти, които изглеждат твърде елементарни и очевидни. Александър Цанков бе антикомунист, но не и демократ. Червенков бе антифашист, но не и демократ. Същото е вярно и за техните наследници. Не бива да се забравя, че крайните започват да преследват демократичните сили веднага, щом им станат ненужни.
Десницата стовари пълния и очевиден провал на комунизма върху всички бивши членове на БКП. Милост има само за тези, които заличават старателно миналото си с антикомунистически лозунги и отблъскват хората от демократичния процес.
Десетилетия наред БКП бе единственият ескалатор за социално и професионално израстване. Има ли някой право да осъжда всички, които са приели тази единствена възможност? Не се ли нуждае обществото от техния професионализъм, от техните гласове? Не са ли правили компромис със съвестта си много млади хора, тъй като не са имали друг избор?
Кой от нас не е имал познат, за който да каже “комунист, но добър човек”? Голяма част от тези хора са с образование и квалификация. Да бъдат отблъснати или да бъдат привлечени?
Много избиратели няма да повярват, че след 1944 г. в България не е направено нищо. След последните избори бях в едно крайдунавско село, гласувало почти “единодушно” за БКП. Защо ли? “Защото преди Девети септември в цялото село имаше само една зидана къща – на кръчмаря-бирник, а останалите живеехме в кирпичени колиби. А сега опозицията иска да върне миналото.”
С това убеждение останали хората. Кой може да ги вини, след като левицата използва успешно тяхната неувереност, а десницата не крие своите намерения? След като центърът не успя да ги убеди, че демокрацията е в бъдещето, а не в миналото. После някои обвиняват българския народ в политическо невежество.
Истина е – можеше да се направи много повече, ако не бе феодалната високотехнологична комунистическата система. Истина е – народът плати твърде скъпо за мизерната си сигурност. След няколко десетилетия “преход от социализъм към комунизъм” сега хората затягат коланите си за нов преход. Само отрицание на близкото минало и копнежи към малко по-далечното едва ли ще убедят достатъчно гласоподаватели да тръгнат по изпълнения с неизвестност и нови трудности път.
ПП. Минаха 16 години от този мой обречен на провал опит да провокирам импулси на трезвеност сред моите братя и сестри. Текстът е препечатка на коментар, който бе излъчен по Свободна Европа. Мои колеги и слушатели видяха в него опит за комунистическа пропаганда. И тогава времената бяха такива – срещу своите не бива да се казва нищо лошо, за чуждите – нищо добро. Духовете на времето обладаха и американската станция; аз бях “освободен” от работа, трябваше да се отворят места за таланти от типа Коритаров.
Петър Доков
България днес – социална структура и политическо управление.
Париж, 1978.
Колажи.
“Абагар”, 2005.
Блудна родна.
“Ателие 89”, 2007.
Медената гилотина,
“Фабер”, 2008
Изкривени времена,
“Фабер”, 2009
e-mail: dok_of@abv.bg
