Процедурата за импийчмънт на президента Първанов се провали, преди да е стигнала до Конституционния съд. Онези, които смятаха, че опитите за дискредитиране на държавния глава ще спрат, се оказаха пълни наивници. Вече е в ход следващата, N-та поред акция за блокиране на президентската институция-този път за неиздаден указ. Институционалната война продължава. Всеки срещу всеки. Което води до взаимно изтребление!
По същото време корабът „България” влезе в окото на бурята, наречена „Глобална криза”. До миналата година имахме рецесия, растяща безработица, срив в експорта и в преките чуждестранни инвестиции. Днес сме с издънен бюджет, заради което дефицитът може да надхвърли в края на годината критичната граница от 3%. На полето на икономиката и финансите също се води война. Отбранителна! Която винаги е губеща, няма значение колко издръжливи и храбри са опълченците...
Затова твърдя, че България ВЕЧЕ навлиза в политическа криза с трудно предсказуем изход. Докато корабът се накланя застрашително, на командния мостик спорят кой да определя посоката на движение. Кредитът на доверие от гражданите към политическия елит спадна застрашително и нацията се пита коя е поредната алтернатива.
Спектакълът с дебата в НС върху мотивите за импийчмънт /31/03/10/ беше елементарен като режисура и бутафорен като актьорско изпълнение. Предварително авторитетни конституционалисти категорично отричаха допустимостта на казуса. Неутрални /европейски/ коментатори заявиха, че подобно нещо като отстраняване на президент заради публикувана стенограма. Но политическите сметки и натрупаната омраза взеха връх над разума. Като резултат българският парламент записа една срамна страница в най-новата си история, която ликвидира и последните основания за публичен респект към този висш законодателен орган.
Парадоксално е, че тъкмо законо- дателната институция се оказа законо-престъпна /визирам случая с криминалната подмяна на правни текстове, засягащи рекламата на наркотици!/.Сега предстои да узнаем кои конституционни текстове ще бъдат погазени, ако се приемат в този вид препоръките за промени в законите, поизтичащи от т.нар. антикризисен пакет „60 минус 1” . Със сигурност това ще са клаузите, които уреждат социалните права на гражданите: достъп до здравеопазване, социално осигуряване, равно третиране и други.
Самият факт, че правителството пуска анти-кризисния пакет за дебат след /злополучния/ ход с президентския импийчмънт показва, кой от двата дразнителя в момента стряска съня на управляващите: предизвикателствата на кризата; или - твърденията на Първанов, че правителството не успява да се пребори с нея.
Тук стигаме до конституционната същност на спора: има или няма право президентът да се произнася /критично, алтернативно/ по политиките и решенията на правителството в областта на икономиката, финансите, бюджета и други теми, които директно влизат в правомощията на изпълнителната власт. Решението на КС от 1995 г. по повод на сходни обвинения за неправомерни изказвания на тогавашния президент д-р Желев е категорично: президентът като еднолична властова институция може да изразява политически становища и те да са различни от тези на другите институции. Единството на нацията се крепи на плурализма в мненията, а не на единомислието, тълкуват тогавашния случай конституционите съдии. /По ирония на съдбата, оплакващите се през 1995 г.сза 56 бивши съпартийци на Георги Първано; 14 години по-късно на някои от тях им се наложи да гласуват с противоположни мотиви/.
Когато Бащите на Българската Конституция са прокарвали линиите за разделение на трите власти, те не са постановили: всеки да се затвори в къщичката си и да не наднича в двора на другия! Очаквало се е не по съседски /съседите често враждуват/, а по националному /т.е. с една воля и с една цел/ да се намират верни държавнически решения.
Само че подобни решения не виждаме да се постигат по съгласувателни ПРОЦЕДУРИ и на базата на национален КОНСЕНСУС. Обратно, всяка от от институциите оре в своята нива:
-
правителството осем месеца се мъчеше само да подготви почвата за излизане от кризата. Не успя, защото впрягът /икономическият екип/ беше неподготвен за такава тежка мисия. Затова се обърна за помощ към социалните партньори и те, а не поканеният за форлайтер Дянков утъпкаха пътеката за спускане /Тук правителството и премиерът заслужават подкрепа, защото това беше първа стъпка към изготвяне на национална антикризисна програма/;
-
политическата квази-опозиция. Това е главно Синята не коалция, която тласка ГЕРБ и Борисов към перманентна конфронтация с президента, но не пропуска да се разграничи от антикризисните мерки,щом стане горещо. ДСБ дори предлагат своя алтернатива / с разумни елементи в нея/, но няма как да я прокара. Затова г-н Костов иска преди парламентът да обсъди пакета „60 минус 1”, той да бъде консултиран с него.
-
парламентът чака и приема послушно каквото му се предложи. Безкритично прие Бюджет 2010, който се оказа непрофесионално направен и нереалистично планиран. По време на импийчмънт-дебата не се чу нито дума от управляващото мнозинство по официалните антикризисни политики /а водещият мотив уж беше, че президентът неоснователно ги критикувал/. Едно просто сравнение с бурните дебати в конгреса на САЩ по повод плана „Обама”, или с многомесечната конресменска съпротива на проекта за здравна реформа, внесен от американския президент, показва колко назад и встрани сме от плуралистичната демокрация;
-
президентът стартира своята антикризисна алтернатива през септември м.г. с форум, за идеите на който се чуха оценки в „Дянков стайл”, че са „малоумни”. През януари т.г. инициативата продължи с участие на премиера и министри; веднага пролича, че двата антикризисни мозъчни центрове-правителственият и президентският- ще действат паралално, без да се пресичат.
Днес, след конфликта за импийчмънта, разделението е пълно. На сайта на президентството се появи покана за широка дискусиа сред всички българи /вътрешни и външни/ по темата: „България 2020- „Накъде след кризата”?
Днес България обаче е в средата, а не на изхода на кризисния цикъл Кой може да накара българските държавници да седнат на една маса /не показно, по пиарски тертип, а сериозно и задълго/ и да заработят заедно /без да се налага да се обичат/ върху програмата България 2020?
Вероятно ЕК и Барозу са в състояние да наложат волята си, ако изискат от всички 27 страни, членове на ЕС, да представят легитимни, национално подкрепени позиции. Само че самата програма „Барозу” е все още проект, т.е. сурогат на истинския европейски следкризисен икономически модел. Предстои да я разнищват, критикуват и преправят както евро-парламентаристи, така и евро-граждани, чиито гняв към капсулираните брюкселски топ-политици нараства с всеки изминат месец.
Остава другата възможност: гражданското общество, младите поколения, неизкушени в политическите битки, да наложи волята си над разноговорещите и разнодействащите държавници. Но това означава нови избори, нови рискове,, нови колебания и нови разочарования. Няма гаранции, че това, ново ще бъде познатото старо в 20-годишната история на политическия преход на България.
Има и още една алтернатива. За нея говорих на срещата на Инициативния комитет за избора на Георги Първанов за втори президентски мандат. Макар че разговорът се състоя на Първи Април, моето предложение беше напълно сериозно:
-
В подходящо време, т.е. в края на сегашния президентски мандат, Инициативният комитет да поиска от държавния глава да се възползва от правомощията си и да предизвика референдум за Велико народно събрание.
-
Референдумът да подкрепи идеята - чрез ВНС-да се изработи нова /следпреходна, европейска/ конституция на Република България.
-
Основният фокус на промените да бъдат: промяна на държавното устройство / преход към президентска република/ и ефективни гаранции за правата на гражданите.
Моята интервенция предизвика смут сред присъстващите и леки/задочни одобрителни коментари. Президентът тактически се разграничи от радикалното мнение. Негово право е да го стори /все пак, бяха минали по-малко от 24 часа след като в парламента се опитаха да го сатанизират/. Медиите скриха извънпротоколната ми намеса!
Проблемът с вече неадекватната българска конституция стои на дневен ред. И рано или късно той трябва да бъде решаван. Надеждата ми е в младите българи от интернет-поколението. Затова тук давам допълнителни аргументи в полза на стратегическата промяна:
- М
оделът: „Парламентарна република”, се оказа демократична утопия, която системно, мандат след мандат, беше отхвърляна от политическата практика. Институционалните войин се повтарят, независимо кой е на власт. Парламентът се е превърнал във функция на правителството, а не обратното. Президент след президент бива притискан да служи на партийни –текущи- интереси, а не на националното единство. Двадесет години България е без национална доктрина и парламентът е безсилен да наложи изпълнението на тази върховна потребност.
-
Българската конституция многократно беше преправяна, но само след ултимативни искания от Брюксел. Очевидна е колизията между нашия основен закон и европейските институционални и правни норми. Няма как една конституция да е еднакво работеща и в условия на преход /т.е. непълна демокрация и непълноценна пазарна икономика/ и в условия на интеграция/конвергенция на България в развита демократична общност, каквъвто е ЕС;
Но да се върнем към българската практика.
Нашата конституция е многократно погазвана от самите законодатели и изпълнители на властта в частта за правата на гражданите. Особено тежки са антиконституционните решения и законовите подмени на конституционни права в областта на здравеопазването, образованието, анти-дискриминацията, анти-корупцията, равенството пред закона и други.
Липсва надеждна уредба на правата на собственост на гражданите, а именно тази икономическа материя претърпя кореннна промяна след масираната приватизация, реституцията, отварянето на границите за чужденци и др.
С други думи, конституцията от 1991 г. изживя своето време. Изтърпя достатъчно насилия. Тя самата няма нищо против да си отиде. Не я пускат онези, които я превърнаха в дреха за всекидневна партийно-корпоративна употреба.
Кризата изисква прекрояване не само на икономиката, но и на държавното устройство. Развитите страни посягат на закони с 30-50-70 годишна давност, за да укротят безотговорни политици и разпасали се финансови спекуланти. Президентската форма на управление се показа най-успешна в битката срещу кризата. Време е и ние, българите, да проумеем тези истини!
