ЗАЩО ЕС НЯМА ДА СЕ ПРОМЕНИ ПРИ ТЕЗИ УПРАВЛЯВАЩИ?

проф. Кръстьо Петков

Коментар в две части
 

 

 „ Между лидерите и гангстерите има много общо“ (Ф.Г.Бейли, американски антрополог)

 

***

Част първа:

АФЕРАТА „БАРОЗУ И СИЕ“ - ТРИУМФ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЦИНИЗЪМ

 

„Жозе Мануел Барозу е назначен за президент и висш съветник на глобалния финансов октопод „Голдмън Сакс“ – наскоро време тази топ новина обиколи света за броени часове. Преразказаха я и доста български медии, в т.ч. корпоративно зависимите. Навън и у нас преобладаваха  сензационните и негативните коментари. Малцина се осмелиха да надникнат по-дълбоко в поредната и най-скандална афера, в която се забърка глобалният елит. А тя, накратко казано, се отнася до явлението „политически цинизъм“, превърнал се в образец на публично поведение на цяла кохорта от европейски и световни лидери. Така че не става дума за персонално изключение, а за нормативно установена Система!

Нека да анализираме аферата „Барозу“ от тази гледна точка и да се запитаме, как ще се отрази тя на: а) стартиращите неофициални консултации преди да се задейства процедурата за „Брекзит“; б)  растящия граждански  натиск върху политическите елити да се придържат поне към минималните морални изисквания и критерии в тяхната публична дейност; в)  очакванията, че ЕС ще се промени и то скоро.

 

Политическите метаморфози

Официално експрезидентът на ЕК  Жозе Мануел Барозу е привлечен от мега-банката Голдман Сакс, за да я консултира в навечерието на преговорите между Лондон и Брюксел за условията, при които Великобритания ще напусне ЕС. Едва ли корпорацията от Уолстрийт можеше да намери по-ценен съветник, запознат с всички стратегически планове и институционални тайни на Евросъюза. Новите работодатели на  Барозу може да бъдат спокойни, че той е и ще остане лоялен към тях – докато заема поста и му плащат за извършената работа. Така че тук не се очакват изненади (въпреки удивлението, което предизвика прагматичният португалски политик, прехвърляйки се със завидна лекота от  европейския на финансовия връх)

Да бъде гъвкав, адаптивен и изменчив в своите кариерни нагласи е трайна черта на характера на универсалния политик Мануел Барозу. Станал активен маоист и троцкист като студент, той съобразително се прехвърля на десния фланг, за да се възползва от опциите, които му предоставя португалската революция през 70-те години на 20 век; с партията на т.нар. десни социалдемократи бързо извървява пътя от министър до премиер; две години след началото на мандата освобождава премиерското кресло, за да оглави ЕК. Осемнадесет месеца след като напуска поста президент на ЕК, спазвайки стриктно формалните правила на ЕС, се отдава на новото поприще в сектора на глобалните финанси.

Дотук – възходящо развитие без грешка! И винаги с печалба за себе си!

Проследявайки биографичната линия на Жозе Барозу, Мануел Серано констатира: „неговите решения са рефлексия на нещо,  които е известно на много португалци от дълго време, но европейците узнават едва сега: първостепенният приоритет за г-н Барозу не е бъдещето на неговата страна, нито на европейския проект, а той самият“. Оценка, която едва ли се нуждае от коментар!

Но Барозу далеч не е изключение от създадените традиции да се трупа политически капитал по върховете на ЕС с цел да бъде осребрен в света на Големите банки. Този маниер на преминаване от едно към друго кариерно поле е известен като „Въртящите се врати“ (Revolving doors)  и е усвоен до тънкости от конгресмени и сенатори, висши ръководители от изпълнителната власт и техни съветници. Бившият европеец №1  не е сам – изгодна бизнес кариера преди него направиха  десетки комисари и висши чиновници. Барозу надмина всички, като скочи от креслото на президент на ЕК в представителния лондонски офис на Голдман Сакс.

 

Защо точно Голдман Сакс?

За един елитен политик от кариерата едва ли е проблем да намери престижно място по върховете на частния корпоративен бизнес. Но Голдман Сакс не е една от многото корпоративни структури – тя е флагманът на глобалната  мрежа, успяла да проникне във всички ключови международни и национални институции, от които зависи правенето на лесни/спекулативни печалби и умножаването на рентиерския капитал. Октоподът от Уолстрийт е успял да внедри свои бивши топ-мениджъри на най-високите постове в правителствата на държави, които търсят неговата подкрепа в трудни, кризисни времена.

Съдете сами – в списъка на внедрените са фигури като Марио Драги, днес президент на ЕЦБ; Романо Проди и Марио Монти, бивши премиери на Италия; Ханк Поулсън, бивш финансов министър на САЩ и още много други. Това не е всичко – пет от тринадесет комисари от първия мандат на Барозу впоследствие се прехвърлиха на работа в топ-корпорации като: BNP Paribas, Munich Re, BNY Mellon, Ryanair and the Royal Bank of Scotland. Същото се отнася за 9 комисари от второто издание на комисията „Барозу“. И къде отиват тези самообявили се елити: в един сенчест, дори полукриминален свят, в който максимизирането на печалбите не търпи скрупули и институционални бариери.  На практика няма крупна международна финансова афера, в която да е не са намесени инвестиционните банки от Уолстрийт и Лондонското Сити. Справка – измамите с бюджета на Гърция, умело прикривали в продължение на години растящия дефицит; офшорните далавери; укриването на данъци в ЕС и САЩ и др.

Днес фокусът в стратегическите ходоме на глобалните играчи е върху европейската финансово-икономическа система. Така ще бъде през следващите две години, докато се договорят и изпълнят условията за развода на Великобритания с ЕС. Някой трябва да гарантира, че Октоподът от Уолстрийт ще бъде предварително информиран за всички детайли на преговорите; и – посъветван как да извлече максимална полза за себе си. На свой ред новоизлюпеният банков президент без портфейл Жозе Барозу ще свири отново първа цигулка, както е свикнал да го прави цели три десетилетия.

 

Феноменът „ Политически цинизъм“

Как да дефинираме европейския политически механизъм за продължаваща кариера и правене на пари, известен като „Въртящите се врати“? Тази практика е аморална и безскрупулна – това е факт! Също така е безспорен факт, че етичните принципи и играта по правилата не са много по вкуса на модерните политически елити.  Затова „Барозу и сие“ са намерили начин да легитимират своите морални и кариерна забежки. Условието за изчакване, преди да се прехвърлиш от политиката в бизнеса, е по-малко от две години; забрани за пазене на секрети няма,  т.е. новоизлюпеният бизнес съветник със свежа памет и предвидливо набавени записки и документи ще е в състояние да обслужва ефективно новите си господари още от първия ден.

 Заканите, които чухме от някои евродепутати, че щели да намалят пенсията на Барозу, са неработещи и дори смешни; те са по-скоро демонстрация на разочарование, моментен гняв и може би завист, отколкото реален инструмент за промяна на статуквото. Следователно, може да очакваме след септември т.г. „Барозу и сие“ да присъстват на масата на преговорите – явни и задкулисни, като наставляват наследниците от Брюксел и гражданите как да съхранят европейските ценности. Както се казва: да ни е честито!

Тогава наистина ще триумфира политическият цинизъм –открито и безпрепятствено. Това преобръщане на местата на причината и следствието, на ценностите и практическите политически действия, вече привлича вниманието на изследователите от САЩ и Европа. Специалистите обръщат внимание на обстоятелството, че модерният политически цинизъм провокира нагласи на недоверие към публично насажданите етичните и социалните ценности и масов отказ да бъдат спазвани. Хората губят ориентир кое е добро и кое зло; в такива случаи изборът , който е за предпочитане, е здравословният скептицизъм – като антидот на корозивния цинизъм.

Не е ли точно такава ситуацията днес в повечето страни на ЕС? По скоро – да! Което показва, че изказаното преди няколко години от Уилиям Бенет предположение, че Америка ще се раздроби отвътре (поради проникването на цинизма в масовото съзнание), се отнася с пълна сила и за Европа. Брекзит е само първото доказателство за деструктивния потенциал, който се крие в демонстрираната от сегашните управляващи в Брюксел политическа безпардонност.

Прав ще се окаже и лорд Актън, който твърди: „ големите мъже (в политиката-КП)  са почти винаги лоши мъже! Това е така, защото „властта генерира тенденция за корупция, а абсолютната власт корумпира абсолютно!“, пояснява същият автор.

***

 

Част втора:

ПРОКРИЗИСНИЯТ КРЕТЕНИЗЪМ

 

Кризисната равносметка

На пръв поглед "кретенизъм“ изглежда прекалено грозно прозвище, когато става дума за оценка на качеството на  управлението в модерните общества. (Знае се, че кретенизмът е болестно състояние, изразяващо се в слабоумие; което значи – системна демонстрация на уродливи,  дори абсурдни идеи и решения). Достатъчно е обаче да хвърлим поглед назад и да се запитаме какво се промени и какви успехи бяха постигнати в осем годишните усилия на евроелита да овладее кризата, за да коригираме мнението си. Нека да видим по-конкретно какво се случи на арената на европейската антикризисната битка след 2008 г., когато Брюксел  и Берлин, с подкрепата на Париж, наложиха като безалтернативна антициклична стратегия т.нар. остеритет (политика на сурови бюджетни ограничения, нисък дълг и дефицит)

Вместо да бъде овладяна, кризата се задълбочи:

  • Банки гърмят една след друга - в периферията на евросъюза, или затъват в корупционни, измамнически схеми, станали всекидневие във финансовите центрове на континента- Лондон, Франкфурт, Цюрих, Париж и др.
  • Безработицата се закова на недопустимо за ЕС равнище – над 10%;
  • Растежът замря, после премина в отрицателен! Европейската икономика, вкл.западната, навлезе  в трайна дефлационна спирала ( известно е , че измъкването от капана на застоя и отрицателния растеж може да отнеме повече от
  • Еврозоната изпадна в почти пълна дългова парализа; първата държава, член на еврозоната, която беше на ръба на фалита, е Гърция; идва ред на Италия…
  • десетилетие);
  • Бедността, неравенството и социалното изключване се превръщат в синоним на битието на европейските граждани в повечето държави.

Изводът е: колкото повече неолиберален остеритет, толкова повече криза!

Вижда ли ЕК тези стряскащи примери на икономическо затъване и социална деградация? Разбира се, че ги вижда, а когато се прави на разсеяна, има кой да й напомни. Десетки са примерите през този период на предупреждения за задълбочаване и необратимост на кризата, оповестени от световни авторитети в макроикономиката. Националните протестни движения, родени от масовото социално недоволство на гражданите, се активират едно след друго. Тогава защо лидерите в ЕС упорито  игнорират опасността?

Според мен, защото неолиберализмът се е превърнал в тяхно  непоклатимо верую, а остеритетът – в послушен инструмент за правене на много пари – чрез прехвърляне на задължения,  необосновани бейлаути, спекулативни сделки и пр. Кому е нужно послушанието? Естествено, на корпоративните мега-мрежи от рода на Голдман Сакс, които умножиха печалбите си в периода на кризата. Печалби  за мегакорпорациите –бонуси и комисионни за политиците. Ако тази връзка не проработи на момента, ползите за политическите елити, продали своята душа и морал  на корпоративните акули, се консумират впоследствие. Както в случая с Барозу!

Следователно кретенизмът тук е много специфичен феномен: упоритостта, с която се отстояват решенията за остеритета не е израз на класическата болест „умствена недоразвитост“; обратно, елитите отлично разбират какво правят и какви са последиците от техните малоумни решения и препоръки.

 Затова въпросът: докога ще трае този патологичен абсурд, е повече от релевантен.

 

Близката перспектива: „Business as usual“

Онези, които очакваха, че  след момента „Брекзит“, ще настъпи катарзис по върховете на ЕС и брюкселските институции ще предложат радикален завой в стратегиите за управление, със сигурност ще останат излъгани. Нито катарзис, нито начално отрезвяване се задават на хоризонта. А той се очертава като доста мрачен.

Ни са един или двама макроикономистите и специализираните аналитико-прогностични институции, които отправиха предупреждение към националните правителства и международните организации, че 2016-2017 гг. ще отбележат началото на втора фаза на кризата (някои я определят като нов глобален шок). Бедствието няма да отмине Европа; обратно, с всеки изминат месец на деструктивно управление тя става все по- уязвима.

Ето авторитетното мнение на проф. Нориел Рубини по този въпрос: “ Няма вероятност ЕС да предприеме някакви стъпки, за да финализира незавършения монетарен съюз чрез въвеждане на повече рисково споделени и ускорени структурни реформи, за да насърчи по-бързата икономическа конвергенция. При сегашните бавни реформи потенциалният растеж остава нисък, докато реалният растеж генерира много ниско циклично възстановяване, което сега е заплашено и от пост-Брекзит рискове и несигурности. В същото време високите дефицити и дългове, заедно с правилата на еврозоната (разбирай остеритета, КП) ограничава употребата на фискална политика, насърчаваща растежа, докато ЕЦБ може би е достигнала границите на неконвенционалната монетарна политика…“

Струва си да се замислим върху прогнозата на световно известния икономист, който се прочу с  точните си предвиждания – за идващата криза още преди 2008 г.; за глобалните рискове и регионалните диспропорции, за пораженията от свръхзадлъжнялостта и т.н.  Има ли кой в Брюксел да обърне под внимание подобни конструктивни позиции, макар и изказани на тясноспециализиран професионален език. Съмнявам се! Не защото лидерите и технократите в европейската столица не четат професионални публикации, съдържащи различни от техните възгледи, а защото по принцип не ги приемат. Те са от друга школа, която е идеологически освободена и не робува на догми. Особено – на неолибералните!

Активът на европейските алтернативни разработки за смекчаване на отрицателните последици от Брекзит е повече от скромен: т.нар. Пътна карта на ПЕС и пакета от предложение за промяна на финансовата архитектура на ЕС, лансирана от движението ДИЕМ-25 на Янис Варуфакис. Социалистите са направили коктейл от стари и обновени инициативи, ефектът от които е: запазване на Статуквото. Варуфакис е радикален, лансира перспективни идеи, но липсва механизъм за реализация.

Следователно, очаква ни тежка есен, изпълнена с тягостни – явни и задкулисни – разговори и пазарлъци за бъдещето на ЕС.

 

Скандалът с т.нар. Тройка и МВФ

Преди броени дни институцията от Вашингтон публикува доклад на своя Офис за  независими оценки (IEO), озаглавен „МВФ и кризите в Гърция, Ирландия и Португалия“.  Анализът и съдържащите се в него факти и оценки изненада дори специалистите. За първи път МВФ признава публично, че не е трябвало да се съгласява, като част от Тройка-та, да подпомага ЕС в налагането на остеритетния пакет в Гърция без значително облекчаване на дълга. Пречката да се постъпи по този начин е че  Лисабонският договор не разрешава да се приложи т.нар. подстрижка или обезценка на дълга; на свой ред ЕЦП няма право да финансира държавите, членове на ЕС!

Какво излиза: ЕК е еврогрупата не само сляпо прокарат правилата на остеритета, но са и с вързани ръце и крака за паралелни монетарни действия. Защо МВФ, въпреки че си е давал ясна сметка за нарушаването на икономическата логика, се е съгласил да участва в играта, е въпрос, на който тепърва ще отговаря Кристин Лагард. Предстои да видим какво ще се случи с цяла група от експерти на фонда, които са се съгласили да играят по свирката на големите кредитори. Ще узнаем, ако следим чуждестранните коментари, защото в България корпоративно зависимите медии не отразиха скандалните разкрития.

Предстои интересна развръзка, този път засягаща най-слабото звено на Еврогрупата (по думите на проф. Рубини) в момента – Италия. Ще се приложи ли и към нея същият задкулисно и безпринципно написан сценарии за „оздравяване“, както това се случи в Гърция. И ще затъне ли Италия за продължителен период от време в безперспективната въртележка за наливане на пари, които отиват отново и отново в трезорите на  крупните банки-кредитори?

 Би трябвало да имаме предвид, че като история, потенциал и позиции в ЕС Италия е държава, която няма да се предаде лесно. Което прави задачата на ЕК трудна, почти невъзможна: как да намери за начало минимум 40 милиарда евро за капитализиране на италианските банки. И още – откъде да задели общо над 300 милиарда евро, колкото са необходими за възстановяване на стабилността на банковия сектор в третата по големина икономика на ЕС!

 

Послеслов

Написах този обширен коментар, ръководен от идеята да се насърчи публичната дискусия и в България за бъдещето на ЕС.  Засега най-сериозните становища идват от кръга на запознатите с темата интелектуалци – политолози, социолози, икономисти, юристи. Отговорните представители на изпълнителната и законодателна власт или мълчат по въпроса, или се задоволяват с обща фразеология.

Така е в държавата на пасивността и послушанието, каквато е България! Родният/самоназначил се политически елит се оформи като добра периферна издънка на европейския: когато ни питат-говорим; канят ли ни - участваме в срещи. Но самостоятелна позиция не заемаме, разчитайки че онези там,  в Брюксел знаят по-добре от нас какво да се направи. Само че те , и да знаят, не смеят и няма да се реформират – в посока на децентрализация, или федерализация, или – свиване в рамките на 6-те държави основатели на общността.

За съжаление, нито един от тези варианти не носи ползи за България.

Освен един: заедно с другите държави от Източна Европа, опирайки се и на растящото гражданско недоволство, България е длъжна да  изработи автономна позиция – и за антикризисните мерки, и за отстраняване (чрез избори или директен граждански натиск) на властимащите от привилигерованите, безконтролни позиции   и осветляване на техните  недостъпни  убежища. Шансовете за такава проактивна интервенция се засилват от обстоятелството, че буквално след броени месеци България ще поеме съпредседателството на ЕС.

***

Анализът е публикуван от Епицентър.бг - http://epicenter.bg/article/Prof--Krastyo-Petkov--Zashto-ES-nyama-da-se-...